Представи си онова, което е твърде хубаво, за да е истина!!! - Представяй си го всяка сутрин, всеки миг :)

Saturday, January 8, 2011

Наричайте ме г-н Гатоу, моля

Наричайте ме г-н Гатоу, моля
тук

Написано от Джон Гатоу   
Неделя, 28 Ноември 2010 22:10

Това е реч по случай удостояването на автора със званието „Учител на годината на щата Ню Йорк“ за 1991 г.

Наричайте ме г-н Гатоу, моля. Преди трийсет години, поради липса на по-добро занимание, опитах да преподавам в училище. Имам диплома за преподавател по английски език и литература, но професията ми не е такава. Аз не преподавам английски; преподавам училищен манталитет и печеля награди за това. Макар че на различните места под думата „преподаване“ се разбират различни неща, навсякъде – от Харлем до Холивуд – се изучават едни и същи седем урока. Те съставляват националната учебна програма, за която плащате по начини, които дори не можете да си представите. Ето защо по-добре да се запознаете с нея. Разбирайте ме както щете, но имайте предвид, че думите ми не съдържат никаква ирония. Именно това е материята, която преподавам; за нейното усвояване ми плащате. Постъпете с тази информация като решите за добре.

-----------------------------
Позволявам си да постна цялата статия, тъй като връзките с течение на времето се разпадат.
----------------------------

1. Объркване

Преди два дни получих писмо от една жена на име Кейти от Дюбоа, Индиана:

Кои големи идеи е важно да се предадат на малките деца? Според мен най-важно е те да разберат, че знанието не е идиосинкратично – че всичко е свързано помежду си; че знанието не е порой от факти, който ги залива и те са принудени да ги погълнат безпомощно. Истинската цел на ученето е да разбираш, да съгласуваш нещата.

Кейти греши. Първото, което преподавам на децата, е объркване. Всичко, което учат учениците ми, е извадено от контекст. Аз ги уча да разрушават всякакви връзки. Преподавам им прекалено много неща: движението на планетите, законът за големите числа, робството, прилагателни, архитектурно чертане, танци, гимназия, хорово пеене, събрания, неочаквани посещения, учения за противопожарна безопасност, езици за софтуерно програмиране, родителски срещи, дни за развитие на персонала, допълнителни занимания за надарени деца, готовност да приемат ръководство от страна на непознати, които вероятно няма да видят повече, стандартизирани тестове, възрастова сегрегация, каквато изобщо не съществува в света извън училището … Какво общо имат тези неща едно с друго?

Ако се вгледаме по-задълбочено в програмата и последователността на предметите, дори и в най-добрите училища ще открием липса на съгласуваност и куп вътрешни противоречия. За щастие децата не могат да предадат с думи паниката и гнева, предизвикани отпостоянното нарушаване на естествения порядък и последователност, който им бива натрапван под предлог, че е качествено образование. Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм. Освен всичко друго обаче, качеството в образованието означава и да опознаеш нещо в дълбочина. Объркването се настанява в съзнанието на децата поради това, че им преподават прекалено много непознати възрастни, които работят почти напълно изолирани един от друг и в повечето случаи претендират неоснователно, че притежават някакво експертно знание.

Нормалните човешки същества се стремят да осмислят нещата, не да колекционират разпокъсани факти. Образованието се състои именно в натрупването на умения за разкодиране на суровата информация така, че тя да придобие смисъл. Шаренията от редуващи се предмети в училище, както и маниакалната пристрастеност към фактите и теориите нямат нищо общо с търсенето на смисъл, присъщо на човешките същества от хилядолетия. Това се забелязва по-трудно в началните класове, където йерархията на училищния опит като че изглежда по-смислена. Там някак се приема, че добронамерената, проста връзка между „да направим това“ и „да направим онова“ трябва да има основание, а и клиентелата още не е прозряла колко малко съдържание се крие зад игрите и преструвките.

Да вземем за пример великата последователност в природните процеси – като например прохождането и проговарянето; цикъла на светлината от изгрев до залез; древните традиции на фермера, ковача или обущаря; приготовленията за Деня на благодарността. Всички елементи са в пълна хармония един с друг, всяко действие е оправдано, произтича от миналото и върви към бъдещето. Училищната последователност не е такава – нито по отношение на отделните часове, нито по отношение на редуването им в програмата. Тя е налудничава. За нея няма никакво достатъчно логично основание. Малцина учители биха дръзнали да преподават уменията, необходими за критичен поглед към преподавателските и училищни догми, тъй като в тази система всичко трябва да се приема безпрекословно. Предметите биват изучавани, ако това въобще е възможно, по същия начин, по който се зубри катехизисът или трийсет и деветте постулата от веруюто на англиканската църква.

Аз преподавам пълна липса на смисъл; внушавам безкрайна разпокъсаност и отчуждение. Работата ми следва по-скоро методите за напасване на телевизионна програма, отколкото някаква логична последователност. В свят, в който домът е призрак, тъй като и двамата родители работят, постоянно се местят, сменят професиите си и гонят големи амбиции, или пък по някаква друга причина са прекалено объркани, за да могат да поддържат близки семейни отношения, аз преподавам на учениците си как да се примирят с объркването като своя съдба. Това е първият ми урок.

2. Класова принадлежност

Второто, на което уча децата, е да си знаят гьола. Внушавам на децата, че трябва да си стоят в класа. Не съм наясно кой определя подходящия за децата ми клас, но това не ми влиза в работата. Децата са номерирани, така че ако някое се изплъзне, лесно бива връщано в класа си. През годините съм бил свидетел на огромно разнообразие от начини, по които училищата номерират децата. В един момент на човек му става трудно да прозре, че под купчините номера се крият човешки същества. Номерирането на деца е крупно и печелившо занятие, макар да не е съвсем ясно каква е неговата цел. Не мога да проумея защо родителите толкова лесно позволяват да постъпваме така с децата им.

Както и да е; това не е моя работа. Работата ми е да науча децата да обичат да са вързани с други деца, номерирани като тях. Или поне да търпят стоически. Ако си свърша добре работата, на тях няма дори да им хрумне да са другаде, тъй като съм ги научил да завиждат на по-добрите класове и да се страхуват от тях, а по-слабите – да презират. Този метод за дисциплиниране е много ефикасен – под негово въздействие класът самостоятелно се строява в редици, идеални за маршировка. Това е истинският урок на всяко нагласено съревнование, каквото е училищното. Човек си научава мястото.

Въпреки че училищният план се базира на предположението, че 99% от децата ще останат в класа, в който са записани, аз все пак демонстрирам усилия да ги подтикна към по-високи постижения на тестовете, загатвайки, че е възможно за награда да преминат в по-горен клас. Често им намеквам, че един ден някой ще ги наеме на работа заради добрите им оценки, въпреки че личният ми опит показва, че в повечето случаи работодателите изобщо не се интересуват от това. Аз не лъжа открито, но с времето съм разбрал, че истината и преподаването в училище са две на практика несъвместими неща, както още Сократ е казал преди хиляди години. Номерираните класове показват на децата, че всеки си има място в пирамидата и няма начин да го напусне, освен ако не владее трикове с числа. В противен случай трябва да остане там, където са го сложили.

3. Равнодушие

Третото, на което уча децата, е равнодушие. Уча ги да не се интересуват прекалено от каквото и да е, макар да дават вид за обратното. Начинът, по който постигам това, е много коварен. Аз изисквам от тях да са напълно въвлечени в урока ми, да подскачат на чина от вълнение и да се конкурират ожесточено помежду си, за да ми доставят удоволствие. Това е толкова трогателно; подобно поведение е способно да впечатли всеки, дори и мен. Когато съм във върхова форма внимателно планирам уроците си така, че да провокирам именно такава демонстрация на ентусиазъм. Щом звънецът бие обаче, аз държа децата да изоставят всичко, което правят в момента, и да преминат бързо към следващата работна станция. Трябва да умеят да се включват и изключват като с електрически ключ. Не знам нито един клас, включително моя, в който някога нещо важно да е било довършено. Преживяванията на учениците не са пълнокръвни; те опитват по малко от това, по малко от онова – на „вноски“, съгласно плана.

Урокът, който преподават звънците, е, че няма работа, която да си струва да бъде завършена докрай. Защо тогава да се вживяваме в каквото и да било? Годините, прекарани в компанията на училищния звънец, обработват всички, с изключение може би на най-издръжливите, да живеят в свят, в който няма нищо достатъчно важно. Звънците са тайната, неумолима училищна логика на времето. Те размиват границите между миналото и бъдещето, като уеднаквяват всички времеви интервали; подобно на карта, чиято абстракция уеднаквява всички планини и реки, въпреки че в живота те са съвсем различни. Училищният звънец инфектира всяко начинание с равнодушие.

4. Емоционална зависимост

Четвъртото, на което уча децата, е емоционална зависимост. Звездички, пчелички, корекции с червен химикал, усмивки и намръщени лица, награди, похвали и мъмрения – аз уча децата да подчинят волята си на предопределената от властта йерархия. Всеки висшестоящ може да дава и отнема права, защото в училище права не съществуват (отнето е дори правото на свобода на словото, постановено от Върховния съд) освен ако училищната администрация не реши другояче. Като учител се разпореждам с личните решения на учениците, давайки карт бланш на тези, които одобрявам, и наказвайки ги за други, които застрашават контрола ми над ситуацията. Учениците постоянно правят опити да проявяват индивидуалност, затова действам незабавно и съм непреклонен. Индивидуалността е опасна, защото противоречи на класовата теория и не се поддава на класифициране.

Индивидуалността обикновено се проявява по някой от следните начини: децата се измъкват, печелейки време за себе си, под предлог, че им се ходи до тоалетната; или пък открадват някой миг в коридора с оправданието, че им се пие вода. Макар че съм наясно, че се преструват, аз им позволявам да ме „заблудят“, защото така ги правя зависими от моето благоволение. Понякога свободната воля се пръква под носа ми под формата на деца, които са ядосани, потиснати или щастливи за неща извън моя контрол. В тези случаи учителите не признават права; те само отнемат привилегии – заложниците на доброто поведение.

5. Интелектуална зависимост

Петото, на което уча децата, е интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни. Всички важни решения се взимат от експерт; единствено аз, учителят, мога да определям какво трябва да учат децата в класа ми. Всъщност тези решения взимат хората, които ми плащат, аз просто ги налагам. Ако ми се каже, че еволюцията е факт, а не теория, ще я преподавам така, както ми е спуснато и ще накажа метежниците, които се съпротивяват. Тъй като съм упълномощен да контролирам мисленето на децата, мога лесно да отделя добрите ученици от лошите.

Добрите ученици мислят така, както съм им казал, като не оказват съпротива и засвидетелстват задоволителен ентусиазъм. Аз избирам за кои от милионите неща, достойни да бъдат изучавани, имаме време в час. Макар че това всъщност правят безименните ми работодатели. Аз не решавам; има си хора за това – мен какво ме засяга? За моята професия не се изисква любопитство; изисква се конформизъм.

Лошите ученици, естествено, се съпротивяват, макар че им липсват понятия, с които да изразят това. Те упорстват да решават на своя глава какво и кога да учат. Как бихме могли ние, учителите, да оцелеем, ако допуснем това? За щастие съществуват изпитани с времето процедури за пречупване на тези деца, които дават отпор. Естествено, процесът се затруднява в случай, че те имат порядъчни родители, които им се притичват на помощ, но това се случва все по-рядко, въпреки лошата слава на училищата. Всички родители от средната класа смятат, че училището на тяхното дете не е от лошите. През цялата си практика като учител не съм срещнал нито един, който да мисли обратното. Това е удивително; то вероятно илюстрира най-добре съдбата на семействата, в които мама и татко са били добре школувани и са усвоили седемте урока.

Добрите хора чакат някой експерт да им каже какво да правят. Едва ли би било преувеличено да се твърди, че цялата ни икономика зависи от доброто усвояване на този урок. Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

Не бързайте да гласувате за радикална реформа в училищата, ако искате още да си получавате заплатата. Създали сме начин на живот, който ще се срине, ако хората не правят каквото им е наредено, защото не знаят как да решават сами какво да правят. Това е един от най-важните уроци, които преподавам.

6. Условна самооценка

Шестото, на което уча децата, е условна самооценка. Някога опитвали ли сте се да излезете наглава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение. Класът ми бива непрекъснато оценяван и критикуван.

Всеки месец на родителите на ученика се изпраща формуляр, който ги уведомява дали трябва да му демонстрират одобрението си или не. Надлежно и прецизно, в проценти, е отбелязано точно колко недоволен трябва да е родителят от детето. Екологията на „доброто“ училище зависи от постоянното поддържане на недоволство; комерсиалната икономика зависи от същия стимулант. Някои хора биха се изненадали колко малко мисъл и време се влага в попълването на тези формуляри. Техните привидно обективни констатации обаче се натрупват и съставят профил на учениците. Той ги принуждава да достигнат до определени изводи за себе си и бъдещето си въз основа на небрежната преценка на някой непознат. Самооценката, която е фундаментът на всяко важно течение във философията, никога не се взима предвид. Урокът на тези формуляри, оценки и тестове е, че децата не трябва да се осланят на себе си и родителите си, а на преценката на сертифицирани длъжностни лица. Винаги някой друг трябва да ни казва колко струваме.

7. Няма къде да се скриеш

Седмото, на което уча децата, е че човек няма къде да се скрие. Уча ги, че са под непрекъснат надзор, че са постоянно наблюдавани от мен и колегите ми. За децата няма нито лично пространство, нито лично време. Преминаването от една класна стая в друга трае точно триста секунди, с цел да се минимизира безразборното сприятеляване между учениците. Децата биват поощрявани да ковладят не само едно друго, а дори и родителите си. Естествено, аз приканвам родителите също да докладват, ако детето им кривне от правия път. Когато членовете на едно семейство са обучени да доносничат един срещу друг, няма опасност то да крие зловредни тайни.

Аз удължавам ръката на училището, като възлагам на учениците така нареченото „домашно“. По този начин ефектът на наблюдение се прехвърля и у дома, където в противен случай учениците биха могли да използват свободното си време, за да научат нещо, което не им е било позволено – да изследват самостоятелно живота или разговарят с някой мъдър съсед. Липсата на вярност към училищния идеал е демон, винаги готов да намери работа за празните ръце.

Постоянното наблюдение и пълното отнемане на всякаква възможност за уединение внушават, че на никой не може да се има доверие, че не е допустимо да имаш личен живот. Наблюдението е древен императив, прегръщан от доста влиятелни мислители. Той е основното предписание, изложено в „Републиката“, „Божият град“, „Институтите на християнската религия“, „Новата Атлантида“, „Левиатан“ и още куп трудове. Всички тези автори, които никога не са станали родители, са стигнали до един и същи извод: децата трябва да се наблюдават отблизо, ако искаш обществото да се подчинява на централизираната власт. Ако не ги строиш в униформени редици и не ги ангажираш да бият крак, те биха последвали първия разколник.

II


Големият триумф на задължителното, държавно, монополизирано, масово образование е, че дори сред най-добрите ми колеги учители и дори сред най-добрите родители на учениците ми има съвсем малко, които успяват да си представят нещата по различен начин. „Децата трябва да се научат да четат и пишат, нали?“ „Трябва да знаят да събират и изваждат, нали?“ „Трябва да се научат да изпълняват заповеди, ако искат да се задържат на работа.“

Само преди няколко поколения нещата в САЩ са били съвсем различни. Оригиналността и разнообразието са се срещали навсякъде; фактът, че сме били свободни и необвързани от строги правила и структури, ни е превърнал в чудото на света. Социалните класови граници са се преминавали значително лесно; гражданите са били уверени в себе си, изобретателни и в голяма степен независими в делата и мисленето си. Американците са били специални – съвсем сами, без правителство, което да си пъха носа във всеки аспект от живота им и да го замерва статистически, без институции и социални агенции, които да ги просвещават какво да мислят и чувстват. Ние сме били специални – като личности, като американци.

След Гражданската война обаче сме започнали да живеем под централизиран контрол. За да се възпроизвежда, подобно общество налага съществуването на задължително образование – училище, подчинено на държавен монопол. Преди това училището не било много важно. Имало го е, но без да е твърде посещавано – било въпрос на лично желание. Хората така или иначе се научавали да четат, пишат и смятат; според някои изследвания грамотността по времето на Американската революция, (поне сред тези, които не са били роби по Източното крайбрежие), е била почти сто процентова. „Здравият разум“ на Томас Пейн се е продал в тираж от 600 000, при положение, че населението е наброявало три милиона, от които двайсет процента роби и петдесет процента закрепостени слуги[1].

Нима заселниците са били гении? Не, истината е, че за четенето, писането и смятането са достатъчни стотина часа, при положение, че учениците искат да ги усвоят. Номерът е да изчакаш човек да попита и да действаш бързо, докато е в настроение. Милиони хора се научават сами на тези неща – изобщо не е толкова трудно. Вземете един учебник по математика или реторика за пети клас от 1850 г. и ще видите, че нивото на изучавания там материал днес се счита за колежанско. Непрекъснатите призиви за упражняване на „основните умения“ са само спекулация, за да могат училищата да окупират времето на децата за дванайсет години. Те всъщност го присвоят с цел да им преподадат седемте урока, за които ви говорих.

Централизираният контрол, който откакто се е настанил в обществото ни малко преди Гражданската война, не престава да се увеличава, намира израз в живота ни, в дрехите, които носим, храната, която ядем и зелените указателни табели, покрай които караме от единия край на Щатите до другия. А също и в епидемията от наркотици, самоубийства, разводи, насилие и жестокост, както и новопридобития кастов характер на класовите различия в САЩ. Това са последици от лишения ни от човечност живот и омаловажаването на индивида, семейството и общността, причинени от централизирания контрол. Големите задължителни институции не престават да ламтят за все повече, докато не остане нищо за даване. Училищата лишават децата ни от всякакъв шанс за активно участие в живота на общността. Те на практика разрушават общностите, като поверяват обучението на децата на сертифицирани експерти. Нещо повече – така децата ни със сигурност няма да се развият като истински хора. Аристотел казва, че никой не може да се превърне в пълноценно човешко същество, без активна роля в живота на общността Той има пълно основание – просто се огледайте на минаване покрай някое училище или резерват за възрастни хора.

В настоящия си вид училището е важен стълб в един социален модел, който обрича повечето хора на живот като безгласни камъни във властова пирамида. Училището създава усещането за неизбежност на тази пирамидална социална структура, независимо че тя е в крещящо противоречие с принципите на Американската революция. Тук не е имало училища нито по времето на колониална Америка, нито по времето на Републиката – прочетете автобиографията на Бенджамин Франклин, и ще видите човек, който не е имал време за губене в училище. Въпреки това демокрацията е започнала да прохожда. Загърбили сме я, когато сме възкресили древната фараонска мечта на Египет: задължително всеобщо подчинение. Това е тайната, която Платон неохотно препредава в „Държавата“, когато Главкон и Адимант изтръгват от Сократ плана за пълен държавен контрол върху живота на хората. Целта му е да поддържа общество, в което някои разполагат с повече, отколкото им се полага. „Ще ви покажа“ казва Сократ „как да създадете такъв нездравословен град, но няма да ви хареса.“ Така за пръв път бил нахвърлен планът за седемте училищни урока.

Настоящият дебат за това, дали трябва да има национална образователна програма, е бутафорен. Ние отдавна имаме такава в лицето на седемте урока, които изброих. Тази програма води до физическа, морална и интелектуална парализа и никакво учебно съдържание не може да предотврати ужасното й въздействие. Текущата дискусия, породена от всеобщата истерия относно слабия успех в училище, пропуска най-важното. Училищата научават децата именно на това, за което са били предназначени, като при това го правят изключително добре. Те ги научават да станат добри египтяни и да не напускат мястото си в пирамидата.

III

Тези неща не са неизбежни. Всичко това може да бъде преодоляно. Ние имаме избор как да възпитаваме младите: правилният път не е само един. Той чака да прозрем отвъд илюзорната пирамида, за да ни се открие. Не съществува никаква международна конкуренция на живот и смърт, която да застрашава нацията ни, колкото и да ни е трудно да си го представим и повярваме под всекидневния обстрел на медиите, целящ да я митологизира. Нацията ни може да задоволява сама всичките си важни нужди, включително и по отношение на енергията. Наясно съм, че това противоречи на преобладаващия уклон в политикономията днес, но „коренната трансформация“ на икономиката ни, за която толкова се говори, не е нито неизбежна, нито необратима.

Глобалната икономика не предлага решение, което да задоволи нуждата на хората от значима работа, жилища на достъпни цени, смислено образование, адекватни медицински грижи, чиста околна среда, честно и отговорно управление, социално и културно обновление или дори просто справедливост. Дефиницията за производителност и благоденствие, на която са основани всички глобалистки амбиции, е толкова чужда на живота на обикновения човек, че не може да е правилна. Повечето хора биха се съгласили с мен, ако можеха да си представят някаква алтернатива. Те ще успеят да си я представят, ако се върнем към философията, която открива смисъл там, където му е мястото – в семейството, приятелите, в смяната на сезоните, в природата, в простите церемонии и ритуали, в любопитството, щедростта, съчувствието и грижата за другите, в здравословната независимост и правото на личен живот, във всички безплатни и не толкова скъпи неща, от които се градят истински семейства, приятели и общности. Тогава ще сме толкова достатъчни сами за себе си, че няма да се нуждаем дори от материалната „осигуреност“ за която глобалните „експерти“ толкова настояват да се загрижим.

Как са се появили тези ужасни места, наречени „училища“? Училище винаги е имало под някаква форма като донякъде полезен принос към израстването. Познатото ни „съвременно училище“ обаче е продукт на двете „червени заплахи“ от 1848 г. и 1919 г., когато могъщи играчи се опасяват от революция сред бедните работници. Училището се въвежда повсеместно отчасти заради консервативните „американски“ семейства, които били възмутени от обичаите и разбиранията на имигрантите от келтски, славянски и латински произход след 1840 г. Те се отвращават не по-малко от внесения от тях католицизъм. Определено има и трети фактор за създаването на затвор за децата, наречен „училище“, и това е ужасът, с който същите тези „американци“ гледат на навлизането на афро-американците в обществото в резултат на Гражданската война.

Помислете отново за седемте урока на училището: объркване, класова позиция, равнодушие, емоционална и интелектуална зависимост, условна самооценка и непрестанно наблюдение. Всички тези уроци са отлична подготовка за перманентна принадлежност към низшите класи. Те завинаги лишават хората от способността да открият собствения си уникален гений. С времето това обучение е надраснало първоначалната си цел да контролира бедните. След второто десетилетие на ХХ в. разрастването на училищната бюрокрация и по-малко явното умножаване на цяла плеяда от индустрии, които черпят облаги от училището в този му вид, дават повод то да се разшири, включвайки в хватката си и децата на средната класа.

Чудно ли е, че Сократ изпаднал в дива ярост, когато го обвинили, че преподава срещу заплащане? Още тогава философите ясно виждали неизбежната посока, в която ще поеме превръщането на преподаването в професия. Тя би обсебила функцията преподаване, която в едно здравословно общество принадлежи на всеки негов член.

Като се има предвид, че уча децата на тези уроци ден след ден, не е чудно, че нацията ни е в криза. Естеството й обаче е много различно от обрисуваното в медиите. Младите хора са безразлични към света на възрастните и към бъдещето, както и към почти всичко останало, освен към разсейването с играчки и насилието. Бедни или богати, учениците, които ще навлязат в 21-ви век, не могат да се концентрират задълго върху нищо; те нямат адекватно чувство за изтеклото и предстоящо време. Те са недоверчиви по отношение на всякаква близост, подобно на деца на разведени родители, каквито всъщност са (защото сме ги развели с изключително важното за тях внимание на родителите); те мразят да остават сами и са жестоки, материалисти, зависими, пасивни, насилници, плахи пред непознатото, пристрастени към разсейване.

Образованието в училище подхранва и гротескно преувеличава всички мимолетни тенденции, типични за детството, като възпрепятства нормалното личностно развитие чрез неявната си програма. На практика нито нашите училища, нито аз като дипломиран учител, не бихме оцелели, ако не експлоатираме плахостта, егоизма и липсата на опит, присъщи на децата. Никое обикновено училище, което дръзне да преподава елементите на критическото мислене – диалектика, евристика и другите инструменти, с които си служи свободният ум – няма да просъществува дълго. В нашето светско общество училището се е превърнало в заместител на църквата и точно като нея изисква поученията му да се приемат на вяра.

Време е да признаем открито факта, че институционализираното образование има разрушително влияние върху децата. Никой не остава непокътнат след запознанството си със седемте урока – дори учителите. Този метод е антиобразователен по самата си същност. Никаква помада не може да го разкраси. Една от големите иронии в човешките дела е, че належащото дълбоко преосмисляне на училищната система изисква далеч по-малко средства, отколкото изразходваме днес. Големите финансови играчи не могат да си позволят това. Трябва да разберете, че бизнесът, в който съм ангажиран, е всъщност проект за създаване на работни места и агенция за отдаване под наем. Не може да си позволим да пестим пари, като пренасочим дейността си или разнообразим предлаганите продукти, дори от това да зависи правилното израстване на децата. Това е железният закон на институционалното образование – то е бизнес, който не се подчинява нито на обикновената счетоводна логика, нито на рационалния скалпел на конкуренцията.

Отговорът най-вероятно се крие в някаква форма на свободен пазар на държавните училища – свободен пазар, на който семейните, частните, религиозните, занаятчийските и фермерските училища се роят на воля и конкурират държавните. С други думи, свободен пазар на училищното образование, подобен на този от времето преди Гражданската война, когато учениците сами са избирали вида образование, което е подходящо за тях, дори и това да означава да се образоват самостоятелно. Не виждам Бенджамин Франклин да е бил ощетен от това. Днес възможността за такъв избор се е запазила тук-таме на места, където е оцеляло славното ни и крепко минало. Той обаче е достъпен само за хора, които са изобретателни, смели, късметлии или богати. Разбитите семейства на бедните, градската средна класа и обърканите маси по нейната периферия, нямат почти никаква възможност за избор. Това означава, че училищата ще продължат да върлуват, сеейки опустошение със своите седем урока, освен ако не се противопоставим дръзко и решително на държавния монопол в образованието.

След като преподавах училищен манталитет през целия си съзнателен живот, стигнах до заключението, че единственото учебно съдържание на масовото образование се крие в неговия метод. Не се заблуждавайте, че най-важното за образованието на детето ви е да има добра учебна програма, оборудване или учители. Всички патологични състояния, които разгледахме, се дължат до голяма степен на факта, че училищните уроци пречат на децата да осъществят важните срещи със себе си и своето семейството, от които се учат уроците за лична мотивация, упоритост, самостоятелност, смелост, достойнство и любов. Тук спада и един от най-важните уроци на семейния и социалния живот – как да се грижиш за другите и да им бъдеш полезен.

Преди трийсет години децата все още можеха да научат тези уроци след училище. Днес обаче телевизията им е отнела тази възможност. Почти цялото време, прекарвано със семейството, е погълнато от телевизията и напрежението, нервите и стреса, типични за семействата, в които и двамата родители работят или родителят е само един. Децата ни не само няма кога да израснат като пълноценни човешки същества, а и се налага да го правят на неблагодатен, пустинен терен.

Наближава моментът, в който нашата култура ще трябва да усвои мъдростта на нематериалния живот. За да оцелеем в бъдеще, ще трябва да възприемем правилата на естествения живот, който е икономичен откъм материални разходи. Тези уроци не могат да бъдат усвоени в днешните училища. Те представляват дванайсетгодишна осъдителна присъда на затвор, в който единственото учебно съдържание, което наистина се усвоява, са лошите навици. Аз преподавам училищен манталитет и печеля награди за това. Би трябвало да съм наясно по въпроса.

Превод: Гаяне Минасян

Откъсът от книгата се публикува с приятелското съгласие на издателство „Изток-Запад“.
в сайтът на: http://www.librev.com/component/content/article/1086



[1] Закрепостените слуги са били обвързани с работодателя си за определен период, най-често от три до седем години, в замяна на което са получавали транспорт, храна, облекло, подслон. – Б.пр.

No comments:

Post a Comment