Представи си онова, което е твърде хубаво, за да е истина!!! - Представяй си го всяка сутрин, всеки миг :)

Friday, August 13, 2010

Търсачът - Хорхе Букай

Една история на Хорхе Букай, която ме накара да настръхна...


"Търсачът" - Хорхе Букай
Из "Приказки за размисъл"


Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.

След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова портичка го приканвала да влезе.

Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.

Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни

Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.

- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: В ляво - това, което го е зарадвало. В дясно - колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?...
А женитбите на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни? Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.

Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем
времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско живяно време...

от тук

No comments:

Post a Comment